Едва ли някои не го е чувал като дете, но има ли ефект?
За кавга винаги са нужни двама. Същото важи и за извинението. Родителите твърде често настояват децата им да се извиняват, но и не по-рядко да приемат одобрително извиненията на другите. Извинението е основна човешка категория и не само част от доброто възпитание на детето.
Всъщност извинението е странна категория. Извинявам се. Първо лице, единствено число. Потърпевшият дори не се споменава. Това ли е мерилото за добро възпитание? Вероятно извинението на първо място касае самия субект, отговорността, която той поема, необходимостта да се чувства отново добре.
Голямата опасност при извинението, според психолози, е превръщането му в задължителен репертоар. Тук важна е ролята на родителите за възпитанието на децата. Те често натрапват извинението. От тихото „Аз на твое място бих си признал/а, че съжалявам…“ до нерядко сърдитото „Гледай хората в очите, когато се извиняваш!“.
Но от перспективата на детето ситуацията е повече от сложна. За какво, пред кого и кога да се извинява то? За кои действия действително мотат да изпитват чувство за вина. И всъщност вина ли е това? Какъв вид извинение се възприема адекватно от отсрещната страна? Да опознаеш целия този сложен спектър е изключително трудно, най-вече защото възрастните са го превърнали в минно поле с техните езикови клишета и норми на поведение.
Какво е неприемливо поведение при децата? Дали субективна оценка или неписани правила, подвластни на законите на обществото? И в двата случая децата се нуждаят от помощта на възрастните за да се ориентират в ситуацията. Както „агресорът“, така и „потърпевшият“ в детската кавга се нуждая от време за асимилиране на процеса. Възрастните трябва да са до тях, но да се въздържат да ги поучават, казват експерти. Прекаленото морализиране често убива потенциала на децата да извлекат положителна поука от случилия се инцидент.
Оставени сами, децата нерядко самостоятелно намират най-добрият път да се сдобрят след възникнал конфликт помежду им. „Дай си ми куклите, на ти парцалките!“ е неизбежна част от процеса на израстване и изисква от възрастните разбиране, обич и внимание.