Tag: въглероден диоксид

  • Интелигентна сянка за планета

    Интелигентна сянка за планета

    Наторяване на морето, изкуствени вулкани, слънчеви чадъри в космоса. Може ли геоинженеринг да спаси климата?

    Сателити с огромни чадъри от алуминиево фолио. Разположени между земята и слънцето на стотици хиляди километри от нас, където взаимното им притегляне се уравновесява. Ще може ли тези тънка изкуствена козирка да рефлектира част от опасните за хората лъчи? Едно изкуствено затъмнение. Интелигентна сянка, която да охлади планетата и да ограничи чувствително глобалното затопляне.

    Звучи налудничаво, но идеята е предизвикателна. Индустриализацията и съвременните технологии доведоха до грижа с климата, защо пък с тяхна помощ сега проблемите да не бъдат отново решени? В цял свят учени си задават този въпрос и вече предлагат решения. Складиране на въглероден двуокис под земята, изкуствено наторяване на морски водорасли, манипулиране на дъждовните облаци, предизвикване на вулканични експлозии или слънчеви чадъри в космоса.

    Тази не съвсем нова област на проучвания се нарича климатичен или геоинженеринг. Вълнуващите идеи обаче предизвикват и немалко морално-етични дискусии. Повечето проектите са прекалено скъпи за реализация, други прекалено опасни и с риск от непредвидими последствия. Само за пример: за да се отклонят около два процента от слънчевите лъчи със споменатите вече чадъри, те вероятно трябва да бъдат разположени на площ, отговаряща на близо сто пъти територията на България. Днес това едва ли е възможно да се случи. Може би сред половин век, но ако искаме до тогава да сме готови, работата по проекта трябва да започне сега.

    През 1965 американски учени предоставят на президента първия климатичен доклад и предлагат океаните да бъдат покрити с бяла пяна, която да рефлектира слънчевата светлина. В документа няма нито дума за ограничаване употребата на изкопаеми горива, тъй като това е изглеждало невъзможно. Едва след десетилетия човечество осъзнава, че е жизнено важно да намали драстично емисиите от въглероден диоксид.

    През 1991 г. във Филипините избухва вулканът Пинатубо и бълва прах на височина от почти двадесет километра. Милиони тонове серен диоксид попадат в стратосферата, което намалява слънчевото излъчване с пет процента, а глобалната температура спада с близо половин градус. Този факт инспирира експерти да разпръскват частите в атмосферата с помощта на балони, подобно на изригнал вулкан. Подобно начинание обаче съвсем не е безопасно, защото използваните аерозоли могат да навредят на озоновата дупка и да въздействат на времето. От друга страна, щом спрете балоните или приберете чадърите, земята много бързо ще се загрее чувствително, без да има време екосистемата й да се адаптира.

    Изглежда безобидни на този етап са така наречените смукачки за въглероден двуокис. Те поемат големи количества въздух от атмосферата и с помощта на филтри отделят въглеродния диоксид, който след това може да се складира и използва в производството. Например за газирани напитки. Но в момента, в който отворите бутилката газът отново е в атмосферата. По смислено е да бъде впръскан под земята във вулканични скали, където във взаимодействие с минералите се образуват нови естествени карбонати.

    Същият метод би могъл да се приложи, като със съответните прахообразни материали се покрият земеделски площи и плажове, за да извличат и се свързват по естествен път с въглеродния диоксид. Сходен експеримент обаче се стори прекалено рискован за властите в Германия. Изхвърленият в океана железен сулфат, трябвало да предизвика цъфтежа на водораслите, при което да бъдат погълнати големи количества въглероден двуокис, а на по-късен етап получената тор от водорасли да се използва в земеделието.

    Макар оспорвани, подобни експерименти вече се извършват в ограничени мащаби. Например за промяна на метеорологичното време: дронове подават електрически искри в облаците, за да предизвикат дъжд или разпръснат сребърен йодид, привлича капките вода със същата цел. Вероятно дори в по-напреднала фаза са технологиите за предотвратяване на градушки.

    Какви обаче ще бъдат реалните последствия за природата и климата остава неясно. Не случайно противниците на климатичния инженеринг настояват за ясна регулация на тестовете и дори забраната им.

  • Бензин, захар и дюшеци от вредни газове

    Бензин, захар и дюшеци от вредни газове

    Вредният въглероден двуокис като суровина за изработка на текстил, дюшеци и текстил

    Нарастващите количества въглероден диоксид в атмосферата са причина за затоплянето на климата. Все повече компании междувременно обаче откриват, че могат да използват опасният газ като суровина, с която могат да заменят различни видове пластмаса, керосин или палмово масло. В най-добрият случай тази тенденцията би могла до допринесе намаляване на въглеродния двуокис в атмосферата.

    Широко разпространено е мнението, че СО₂ е дяволска молекула, която руши климата на планетата ни и представлява отрова за въздуха, който дишаме. Съответно учени и фирми по целия свят са се посветили на задачата да елиминират отделянето на въглероден диоксид или поне да го ограничат. През последните години в международен план се провеждат компенсаторни проекти, при които се търси постигането на баланс на въглеродни съединения. До 2050 година Европейският съюз трябва да постигне въглеродна неутралност, но съществуват производства, където това ще бъде трудно достижимо.

    До скоро за ефикасна се считаше идеята, отделяния въглероден двуокис от индустрията да се улавя и складира под земята чрез скъпо струващи методи. Подобни тестове извършват циментовите заводи в Норвегия, но все повече химици и икономисти се питат, дали не могат да се развият по-ефикасни технологии. Някои от тях са убедени, че при повторната употреба на въглероден двуокис може да се спести от употребата на нефт и едновременно с това да се ограничат вредните за климата газове. С други думи от СО₂ биха могли да се получават нови продукти. Методът няма да бъде приложим повсеместно, защото не всяка генерирана от човешката дейност молекула ще може да се рециклира в промишлеността, но така поне отделяните количества биха намалели. Такава поне е надеждата.

    Идеите не са нови. Първите подобни разработки са правени още през 60-те години на миналия век, но в последствие изоставени заради високите съпътстващи разходи. Днес обаче ситуацията е друга: техниката е напреднала, възобновяемата енергия е по-евтина, а проблемът с климата по-сериозен и вече нетърпящ отлагане.

    Освен пластмаси от въглероден диоксид могат да се произвеждат дрехи или изолационни материали. Оказва се, че в комбинация с водород от въглероден диоксид дори могат да се получат торове за селското стопанство или керосин за авиацията. Немалко стартиращи компании по света работят по проекти за добиване на масла или захар буквално от въздуха. Превръщането на отпадъка в суровина звучи като научна фантастика.

    Тук обаче не говорим за приказка. Голямата ценност в недолюбваното съединение е въглерода. Той играе ключова роля в множество молекули, срещани в природата. Химическият елемент може да образува стабилни вериги от въглеродни атоми и едновременно с това да се свързва с много други атоми. От въглерод с четири водородни атома се получава метан, от шест атома въглерод, дванадесет атома водород и шест атома кислород пък се образува гликоза. От вечни времена еволюцията е изградила начина да използва въглеродния двуокис. Например чрез ензими. По този начин листата на растенията произвеждат чрез фотосинтеза комплексни молекули. А за да се получат от СО₂ например пластмаси, учените трябва да приложат допълнителни трикове. Най-сериозното предизвикателство е, че въглеродния двуокис е твърде мудна молекула, т.е. не съдържа в себе си почти никаква енергия. За да се получи реакция с други вещества е необходимо да се добавят сериозни количества енергия.

    Алтернативна възможност е при тези химически процеси да се използват подходящите катализатори. Те намаляват разхода на енергия и дават възможност от въглероден двуокис в комбинация с други молекули да се получи пластмаса. При тази технология поредицата от химически реакции с участие на въглероден двуокис води до образуването на така наречените полиоли, от които вече се произвеждат матраци, изолации за врати и подлакътници за автомобили. След няколко десетилетия много от сега използваните петролни кладенци ще бъдат пресушени. Въглеродният двуокис може да се окаже спасителният пояс като нова суровина.

    Друг сполучливо приложение на излишния въглероден двуокис е превръщането му в етанол. За целта се използват бактерии, които се хранят от газа и отделят ацетати. От получената суровина може да се произвеждат горива, текстил и опаковки. За енергоносител при този специфичен вид ферментация учените използват водород.

    При друг проект със същите ацетати се хранят определени водорасли, които ги превръщат масла и мазнини, богати на Омега 3 мастни киселини. С няколко допълнителни технологични процеса така вероятно ще може да се добива палмово масло, за което днес се изсичат дъждовни гори, за да освободят място за плантации.

    Американската космическа агенция по-подобен способ възнамерява да замести захарното цвекло и да произвежда захар синтетично. Така астронавтите, запътили се към Марс, биха могли с малък реактор на борда сами да си произвеждат въглехидрати от ненужния им въглероден двуокис.