Гмуркането без акваланг е уникално изкуство
Съществуват ситуации, при които човек естествено се чувства обратно в обятията на корените на своя произход. Това може да се случи по време на разходка в гората или по време на пренощуване с приятели около жив огън под открито небе. Често в подобни ситуации изпитваме неочаквано особен уют и комфорт, въпреки че тя определено е необичайна. Сякаш ситуацията ни е близка и позната от някакъв минал живот.
За много хора именно различните форми на подводно гмуркане предизвиква чувство на нещо познато и вече случвало се някога преди. Всъщност всяко едно гмуркане без кислород подсъзнателно ни връща милиони години назад, в началото на човешкото развитие.
Френският режисьор Лук Бесон умело пресъздава това специфично чувство във филма си „Безкрайна синева“. В него се разказва за гмуркач, владеещ техника на дишане при гмуркане, който чрез специфичното си спортуване все повече се превръща в част от подводния свят и най-вече на неговите обитатели – делфините. Сценарият е инспириран от легендарният френски гмуркач, многократен световен шампион и рекордьор по фрийдайвинг Жак Майол. Известният също като „човекът-делфин“ атлет през 1976 година е първият човек, успал да преплува 100 метра без помощни средства за дишане.
Самият Майол многократно споделя, че най-важното за постигане на подобни резултати е контролът на собственото дишане. Още през 60-те година на миналия век той се отдава в Индия на упражнения, свързани с дишането и физически упражнения от прамаяма йога, като ги прилага в собственото свободно гмуркане без кислород. „Прама“ означава Енергия и символизира кислорода в процеса на дишане, а „яма“ може да се преведе като Контрол.
При свободното гмуркане, същественото съвсем не е поемането на максимално количество въздух, за да го складирате в белите дробове, докато се намирате под водата. Много по-важно всъщност е, да активно да контролирате нуждата от вдишване и да го потискате съзнателно за максимално дълъг период от време белите си дробове. А това е въпрос не само на психика, но и на химия.
Рефлексът на дишане се предизвиква основно от повишаващото се съдържание на въглероден двуокис в кръвта. Техниките на съзнателно и форсирано дишане, както и хипервентилацията преди гмуркане, водят до намаляване на съдържанието на въглероден двуокис в кръвта. В зависимост от продължителността и интензитета на предварителните тренировки, професионалните гмуркачи успяват да забавят естествения стремеж на организма към спазване на обичайното редовно вдишване и успяват умело да използват в максимална степен наличния в кръвта си кислород.